На младини обичаме мъже...

На младини обичаме мъже


самоуверени‚ самолюбиви‚

които дишат въздух нажежен‚

които пият и не се напиват‚



които ни желаят на часа –

и на часа забравят‚ че ни има‚

които ни измъчват и насън

като съдба необратима.



След тях остава стъпкана трева‚

порои сухи‚ дъх на изгоряло

и дълго‚ много дълго след това

душата ни боли и тялото.



Додето тихо дойде оня мъж

със длан като прохладен лист над тебе –

и ти прозреш накрая изведнъж‚

че доброта ти е била потребна.....



Автор: Станка Пенчева

КОРАБОКРУШЕНИЕ

Ето ни на този остров -


двама корабокрушенци.

Трябва да живеем просто,

по спартански, без претенции.

Изгоряха всички вещи,

всички книги и предмети.

Само две случайни свещи -

късно вечер да си светим.

Потопеният ни кораб

няма кой да го поеме.

Ако срещнем други хора -

те ще са от друго време.

Вънка леден месец вие,

с нокти пещерата чопли.

Трябва с мен да се завиеш

и така да се затоплим.

Вярвай, още сме чудесни

във прииждащата зима.

меден месец в леден месец

още можело да има.

просто трябвало наяве,

или може би насъне

нещо сигурно и здраво

най-внезапно да потъне.

Да останем на земята

само с голите си кожи,

Може без пари и слава

и без всичко друго може.

И без кърпа за сълзите,

дето по носа се стичат.

Ще ти каза първобитно:

Адски много те обичам.

 автор: Недялко Йорданов

В ДУШАТА МИ Е СВЕТЛО И СТУДЕНО

 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
В душата ми е светло и студено
и страстно, като предсказание за грях.
Едното ми око от стих смутено,
а другото кръвясало от страх.

Едната ми ръка рисува вятър
с мастилото на галещия мрак,
а другата - плете бесило златно,
ако безпаметно се влюбя пак.

Едната буза кротко руменее,
а другата - готова за шамар.
Единият ми крак разединено
тактува марш, а другия - бунтар

безумно се стреми да те препъне,
да не докоснеш устните ми в блус.
Да не изцапа разума с привличане
до нажежено полуделия ти пулс.

И слава богу, че сърцето е едничко,
дълбоко свързано със майката земя.
Горкото, иска да крещи: ОБИЧАЙ МЕ!
...
Но по-добре е да си го спестя.

СЛЕД ТОЛКОВА ГОДИНИ ВЕЧЕ…

Кажи обичаш ли ме още? Кажи, обичаш ли ме още?
След толкова години вече… Еднакви дни… Еднакви нощи…
И стар… и грозен… и объркан… И нямащ време, нямащ време…
Кажи, обичаш ли ме още… Кажи ми, дявол да го вземе.


Недей мълча… Не се преструвай, че ти е все едно отдавна.
Ах, битката ни бе жестока, но точно затова пък славна.
Две кучета… И остри зъби… И пак съвместно съществуват.
И не разбираш в крайна сметка ръмжат ли или се целуват.

Кажи обичаш ли ме още? Дори да кажеш „не” – кажи го.
И напиши го, размножи го на ксерокс или със индиго.
Раздай го на света, пръсни го от самолет като реклама
как имало любов, която сега я няма… няма… няма…

Но има… има… има… знам го. И ти го знаеш безусловно.
Тя съществува нелегално, прикрито, тайно и съдбовно…
Натаралежена, сърдита… как искам аз да я погаля…
Но тя като бодлива топка по стръмнината се търкаля.


И тъй… Аз още те обичам…Ще ти го кажа някой ден, но …
Дали пък точно днес, например, да ти го кажа непременно.
А в други ден да те попитам , тъй както те попитах снощи:
Кажи, обичаш ли ме още? Обичаш ли ме още… Още…



автор: Недялко Йорданов



ТРАПЕЗАТА

И хлябът е на масата,

и виното,
и чашата, препълнена догоре.
И столът чака прав
на изморените крака,
прозорецът докрая е отворен!

Вратата, незаключена, не спи,
леглото е оправено,
чаршафи бели
със миризма на орех и пелин.
И ризата, опрана и изгладена,
лежи върху бамбуковия скрин.


И твоите сандали върху пода,
и лампата изгаря сам-сама в нощта,
и рие вън с копита неспокойни
червеният жребец на любовта!


И всичко те очаква,
всичко има, като преди.
Тестото втаса вече.
Тестото втаса вече.

А още е далече тягостната зима,
в която с огъня ще бъбря вечер.
Ах, само теб те няма.
Само теб!

Щом твойте стъпки не кънтят по двора,
тестото неомесено превтаса.

Не искам ни с човек,
ни с огън да говоря,
щом твоите очи
над моята вечеря не проблясват!
Ах, само теб те няма!
Само тебе.


И все едно, че нищо няма!
Ни хляб, ни вино са потребни
за пиршество,
в което трябват двама!



автор: Ваня Петкова