На младини обичаме мъже...

На младини обичаме мъже


самоуверени‚ самолюбиви‚

които дишат въздух нажежен‚

които пият и не се напиват‚



които ни желаят на часа –

и на часа забравят‚ че ни има‚

които ни измъчват и насън

като съдба необратима.



След тях остава стъпкана трева‚

порои сухи‚ дъх на изгоряло

и дълго‚ много дълго след това

душата ни боли и тялото.



Додето тихо дойде оня мъж

със длан като прохладен лист над тебе –

и ти прозреш накрая изведнъж‚

че доброта ти е била потребна.....



Автор: Станка Пенчева

КОРАБОКРУШЕНИЕ

Ето ни на този остров -


двама корабокрушенци.

Трябва да живеем просто,

по спартански, без претенции.

Изгоряха всички вещи,

всички книги и предмети.

Само две случайни свещи -

късно вечер да си светим.

Потопеният ни кораб

няма кой да го поеме.

Ако срещнем други хора -

те ще са от друго време.

Вънка леден месец вие,

с нокти пещерата чопли.

Трябва с мен да се завиеш

и така да се затоплим.

Вярвай, още сме чудесни

във прииждащата зима.

меден месец в леден месец

още можело да има.

просто трябвало наяве,

или може би насъне

нещо сигурно и здраво

най-внезапно да потъне.

Да останем на земята

само с голите си кожи,

Може без пари и слава

и без всичко друго може.

И без кърпа за сълзите,

дето по носа се стичат.

Ще ти каза първобитно:

Адски много те обичам.

 автор: Недялко Йорданов

В ДУШАТА МИ Е СВЕТЛО И СТУДЕНО

 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
В душата ми е светло и студено
и страстно, като предсказание за грях.
Едното ми око от стих смутено,
а другото кръвясало от страх.

Едната ми ръка рисува вятър
с мастилото на галещия мрак,
а другата - плете бесило златно,
ако безпаметно се влюбя пак.

Едната буза кротко руменее,
а другата - готова за шамар.
Единият ми крак разединено
тактува марш, а другия - бунтар

безумно се стреми да те препъне,
да не докоснеш устните ми в блус.
Да не изцапа разума с привличане
до нажежено полуделия ти пулс.

И слава богу, че сърцето е едничко,
дълбоко свързано със майката земя.
Горкото, иска да крещи: ОБИЧАЙ МЕ!
...
Но по-добре е да си го спестя.

СЛЕД ТОЛКОВА ГОДИНИ ВЕЧЕ…

Кажи обичаш ли ме още? Кажи, обичаш ли ме още?
След толкова години вече… Еднакви дни… Еднакви нощи…
И стар… и грозен… и объркан… И нямащ време, нямащ време…
Кажи, обичаш ли ме още… Кажи ми, дявол да го вземе.


Недей мълча… Не се преструвай, че ти е все едно отдавна.
Ах, битката ни бе жестока, но точно затова пък славна.
Две кучета… И остри зъби… И пак съвместно съществуват.
И не разбираш в крайна сметка ръмжат ли или се целуват.

Кажи обичаш ли ме още? Дори да кажеш „не” – кажи го.
И напиши го, размножи го на ксерокс или със индиго.
Раздай го на света, пръсни го от самолет като реклама
как имало любов, която сега я няма… няма… няма…

Но има… има… има… знам го. И ти го знаеш безусловно.
Тя съществува нелегално, прикрито, тайно и съдбовно…
Натаралежена, сърдита… как искам аз да я погаля…
Но тя като бодлива топка по стръмнината се търкаля.


И тъй… Аз още те обичам…Ще ти го кажа някой ден, но …
Дали пък точно днес, например, да ти го кажа непременно.
А в други ден да те попитам , тъй както те попитах снощи:
Кажи, обичаш ли ме още? Обичаш ли ме още… Още…



автор: Недялко Йорданов



ТРАПЕЗАТА

И хлябът е на масата,

и виното,
и чашата, препълнена догоре.
И столът чака прав
на изморените крака,
прозорецът докрая е отворен!

Вратата, незаключена, не спи,
леглото е оправено,
чаршафи бели
със миризма на орех и пелин.
И ризата, опрана и изгладена,
лежи върху бамбуковия скрин.


И твоите сандали върху пода,
и лампата изгаря сам-сама в нощта,
и рие вън с копита неспокойни
червеният жребец на любовта!


И всичко те очаква,
всичко има, като преди.
Тестото втаса вече.
Тестото втаса вече.

А още е далече тягостната зима,
в която с огъня ще бъбря вечер.
Ах, само теб те няма.
Само теб!

Щом твойте стъпки не кънтят по двора,
тестото неомесено превтаса.

Не искам ни с човек,
ни с огън да говоря,
щом твоите очи
над моята вечеря не проблясват!
Ах, само теб те няма!
Само тебе.


И все едно, че нищо няма!
Ни хляб, ни вино са потребни
за пиршество,
в което трябват двама!



автор: Ваня Петкова

* * *

Бях на самия връх на мойта младост.

Бях див - несъразмерен и красив.

Обичах те без милост аз - със ярост -

и се учудвам, че останах жив.

Бях млад - красив и неправдоподобен!

Как падах аз над твоя тъмен глас.

Виновен съм - отскръбният ти спомен

не справедливост - милост искам аз.

И пак сънувам оня светъл хаос...

Не подозирах, а съм бил щастлив!

Обичах те без милост аз - със ярост!

И съжалявам, че останах жив!

автор: Христо Фотев



ВЕЧЕРЕН ТРОМПЕТ

Върти ни животът под жаркото слънце

и трием нозе о горещия камък.

Но щом вечерта от небето се спусне,

ще взема тромпета и ще седна на прага.

Стига край тия стени съм се лутал

като звън на пробита камбана.

Трябва да свиря, трябва да срутя

тишината - само викът да остане.

Искам да гръмне горещият вятър
и докрай да отвори вратите.

Искам да тръгне отново земята

след кръстоносния марш на щурците.

Искам бодливата тел пред дома ви

с моята песен да скъсам.

Искам съседа, който се прави

на глух, да възвърне слуха си.

Искам да върже своите пръсти

крадеца, сърце да си купи палача.

Искам да капна от моите сълзи

в окото, което ръждясва.

Искам отново при нас да се върне

панаирът - прахта да издуха.

Искам от смях да умре и от гъдел
този, който умира от скука.


Искам над мъртвите като на стража
до сутринта да стоиме.
Искам на всички заспали да кажа,
че има време да се наспиме…


Трябва да свиря в глухата вечер,
докато не дочуя към мене да иде
гласът на хиляда тромпета далечни.
Или на някой архангел невидим.

автор: Борис Христов