* * *

Бях на самия връх на мойта младост.

Бях див - несъразмерен и красив.

Обичах те без милост аз - със ярост -

и се учудвам, че останах жив.

Бях млад - красив и неправдоподобен!

Как падах аз над твоя тъмен глас.

Виновен съм - отскръбният ти спомен

не справедливост - милост искам аз.

И пак сънувам оня светъл хаос...

Не подозирах, а съм бил щастлив!

Обичах те без милост аз - със ярост!

И съжалявам, че останах жив!

автор: Христо Фотев



ВЕЧЕРЕН ТРОМПЕТ

Върти ни животът под жаркото слънце

и трием нозе о горещия камък.

Но щом вечерта от небето се спусне,

ще взема тромпета и ще седна на прага.

Стига край тия стени съм се лутал

като звън на пробита камбана.

Трябва да свиря, трябва да срутя

тишината - само викът да остане.

Искам да гръмне горещият вятър
и докрай да отвори вратите.

Искам да тръгне отново земята

след кръстоносния марш на щурците.

Искам бодливата тел пред дома ви

с моята песен да скъсам.

Искам съседа, който се прави

на глух, да възвърне слуха си.

Искам да върже своите пръсти

крадеца, сърце да си купи палача.

Искам да капна от моите сълзи

в окото, което ръждясва.

Искам отново при нас да се върне

панаирът - прахта да издуха.

Искам от смях да умре и от гъдел
този, който умира от скука.


Искам над мъртвите като на стража
до сутринта да стоиме.
Искам на всички заспали да кажа,
че има време да се наспиме…


Трябва да свиря в глухата вечер,
докато не дочуя към мене да иде
гласът на хиляда тромпета далечни.
Или на някой архангел невидим.

автор: Борис Христов

ВЯРА

Ето – аз дишам,

работя,

живея

и стихове пиша

(тъй както умея).

С живота под вежди

се гледаме строго

и боря се с него,

доколкото мога.

С живота сме в разпра,

но ти не разбирай,

че мразя живота.

Напротив, напротив! –

Дори да умирам,

живота със грубите

лапи челични

аз пак ще обичам!

Аз пак ще обичам!

Да кажем, сега ми окачат

въжето

и питат:

"Как, искаш ли час да живееш?"

Веднага ще кресна:

"Свалете!

Свалете!

По-скоро свалете

въжето, злодеи!"

За него – Живота –

направил бих всичко. –

Летял бих

със пробна машина в небето,

бих влезнал във взривна

ракета, самичък,

бих търсил

в простора

далечна

планета.

Но все пак ще чувствам

приятния гъдел,

да гледам как

горе

небето синее.
Все пак ще чувствам

приятния гъдел,

че още живея,

че още ще бъда.

Но ето, да кажем,

вий вземете, колко? –

пшеничено зърно

от моята вера,

бих ревнал тогава,

бих ревнал от болка
като ранена

в сърцето пантера.

Какво ще остане

от мене тогава? –

Миг след грабежа

ще бъда разнищен.

И още по-ясно,

и още по-право –

миг след грабежа

ще бъда аз нищо.

Може би искате

да я сразите

моята вяра

във дните честити,

моята вяра,

че утре ще бъде

живота по-хубав,

живота по-мъдър?

А как ще щурмувате, моля?

С куршуми?

Не! Неуместно!

Ресто! – Не струва! –

Тя е бронирана

здраво в гърдите

и бронебойни патрони

за нея

няма открити!

Няма открити!

Никола Вапцаров

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ

Вълните на морето са жени,

избягали от къщите-окови.

Ела,

една вълна сама стани,

сестра на вятъра бъди отново.
Ела,
сред най дълбокото иди,

сред царството на тъмните стихии.
Била ли си обичана преди-
едва сега ще можеш да откриеш.
Страхливия ще седне на брега,

ще шепне колко много ти е верен.

Безсилния ще плаче от тъга.
А истинския сам ще те намери.
Ще иска той с прегръдка да те спре,

но ти не се завръщай, нито спирай.
Вълната е вълна насред море
а тръгне ли към плиткото - умира.

автор: Евтим Евтимов



ОГЛЕДАЛО ЗА ОБРАТНО ВИЖДАНЕ

Не в огледало — в мене се оглеждай...

Аз ще прогоня тъмната тревога.

Покорството и бялата ми нежност

ще те направят по-красив от Бога.

Ще те направят по-крилат от птица.

И мъжкото ти тяло ще засвети.

От моите прехласната зеници

носът ти ще се вирне до небето.

Ще станеш най-трагичният ми случай.

Заради теб земята ще разтворя.

Ще съм до теб, додето се научиш,

че си единствен между всички хора.

Ограбвай до дъната им очите ми.

Когато си отида, нека знам,

че ти оставям нещо изключително —

изкуството да се обичаш сам.

автор: Камелия Кондова

ДОБРИТЕ ХОРА ЛЕСНО СЕ ОБИЧАТ

Добрите хора лесно се обичат.

Магията е да обичаш лошите.

С един от тях - най-лошият от всички,

да споделиш пробитите си грошове.

Да ти почерни погледа и празника.

Да ти преседнат глътката и залъкът.

А в нощите, в които му е празно,

да те вини, че си му дала ябълка.

Да те обича, ала само тялото.

Да го откъсва хищно от душата ти.

И да те иска - прокълнато ялова -

да не родиш на някой друг децата му.

А ти сама да се затвориш в клетката.

Да му подхвърлиш ключа на победата.

И нежно да го милваш през решетките,

когато е дошъл да те погледа.

И да мълчиш. Дори да се запали,

дори да се взриви над тебе здрачът.

Додето не реши да те погали

най-лошият човек... и не заплаче.

Веднъж сълза проронил, е обречен

добър и свят, пред теб да коленичи.

Тогава можеш да си тръгваш вече.

Добрите хора лесно се обичат.

автор: Камелия Кондова



ДО ДЪНО ГИ ИЗПИХМЕ ЧУДЕСАТА

До дъно ги изпихме чудесата.

И нямаше какво да се повтори.

Беснееше в снега разлюбен вятър -

не можеше от ярост да говори.

А го обичах толкова, че сложих

окови на стиха - и готвех супи.

И се потяха новите велможи,

че любовта не може да се купи.

Заспивах до брадата му - по-снежна

от снежната картина на ноември.

И изтъках припряната си нежност

от паяжини, листопад и нерви.

Площадът се учудваше, че мога

след толкова раздели да се смея.

На майка ми среднощната тревога

се спъваше пред факта, че Живея.

Защото всичко беше за последно -

на много бързи глътки го изпихме.

И затова, преди да се погледнем -

мълчахме дълго.

И не си простихме.

автор: Камелия Кондова



ГОЛЕМИЯ МЪЖ

Големият мъж не плаче на ничия гръд.

Когато опасно се влюби - превръща се в път.

 

Надалече се скита. Философски мълчи.

Титанично потъва до звездите почти.

Не застава виновен пред страшния съд.

У дома се прибира полумъртъв от студ.

Там, където го чака всеки ден верността,

светът му взривява се в спотаена сълза.

автор: Димитрия Чакова



УБИВА МЕ ТАКАВА ПУСТОТА

Убива ме такава пустота.

Една и съща вечно топла къща.

И никой не отива по света,

и никой от света не се завръща.

Убива ме такава пустота.

Една и съща вечно топла къща.
Единственото нещо на света,

което в стихове не се превръща.

автор: Христо Фотев

БЛАГОДАРЯ ТИ...

Благодаря ти, че ме мразиш искрено,

че хвърляш всички спомени зад борда.

Омразата създава независимост,

а любовта заробва.

Сега от мен взнезапно се отказваш

от моите думи, жестове и книги.

Но вдигнеш ли към мен очите мразещи

аз чувам звън на паднали вериги.

Сега живея леко и естествено,

встрани от твоите прищевки странни.

И пак отляво е сърцето ми поместено.

Лекувам рани.

Раздялата сравнявам със възкръсване,

със музика от Моцарт,

със Безкрая...

Ако не беше твоето ОТСЪСТВИЕ

щях да повярвам, че съм в Рая!

автор: Георги Константинов