На младини обичаме мъже...

На младини обичаме мъже


самоуверени‚ самолюбиви‚

които дишат въздух нажежен‚

които пият и не се напиват‚



които ни желаят на часа –

и на часа забравят‚ че ни има‚

които ни измъчват и насън

като съдба необратима.



След тях остава стъпкана трева‚

порои сухи‚ дъх на изгоряло

и дълго‚ много дълго след това

душата ни боли и тялото.



Додето тихо дойде оня мъж

със длан като прохладен лист над тебе –

и ти прозреш накрая изведнъж‚

че доброта ти е била потребна.....



Автор: Станка Пенчева

КОРАБОКРУШЕНИЕ

Ето ни на този остров -


двама корабокрушенци.

Трябва да живеем просто,

по спартански, без претенции.

Изгоряха всички вещи,

всички книги и предмети.

Само две случайни свещи -

късно вечер да си светим.

Потопеният ни кораб

няма кой да го поеме.

Ако срещнем други хора -

те ще са от друго време.

Вънка леден месец вие,

с нокти пещерата чопли.

Трябва с мен да се завиеш

и така да се затоплим.

Вярвай, още сме чудесни

във прииждащата зима.

меден месец в леден месец

още можело да има.

просто трябвало наяве,

или може би насъне

нещо сигурно и здраво

най-внезапно да потъне.

Да останем на земята

само с голите си кожи,

Може без пари и слава

и без всичко друго може.

И без кърпа за сълзите,

дето по носа се стичат.

Ще ти каза първобитно:

Адски много те обичам.

 автор: Недялко Йорданов

В ДУШАТА МИ Е СВЕТЛО И СТУДЕНО

 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
В душата ми е светло и студено
и страстно, като предсказание за грях.
Едното ми око от стих смутено,
а другото кръвясало от страх.

Едната ми ръка рисува вятър
с мастилото на галещия мрак,
а другата - плете бесило златно,
ако безпаметно се влюбя пак.

Едната буза кротко руменее,
а другата - готова за шамар.
Единият ми крак разединено
тактува марш, а другия - бунтар

безумно се стреми да те препъне,
да не докоснеш устните ми в блус.
Да не изцапа разума с привличане
до нажежено полуделия ти пулс.

И слава богу, че сърцето е едничко,
дълбоко свързано със майката земя.
Горкото, иска да крещи: ОБИЧАЙ МЕ!
...
Но по-добре е да си го спестя.

СЛЕД ТОЛКОВА ГОДИНИ ВЕЧЕ…

Кажи обичаш ли ме още? Кажи, обичаш ли ме още?
След толкова години вече… Еднакви дни… Еднакви нощи…
И стар… и грозен… и объркан… И нямащ време, нямащ време…
Кажи, обичаш ли ме още… Кажи ми, дявол да го вземе.


Недей мълча… Не се преструвай, че ти е все едно отдавна.
Ах, битката ни бе жестока, но точно затова пък славна.
Две кучета… И остри зъби… И пак съвместно съществуват.
И не разбираш в крайна сметка ръмжат ли или се целуват.

Кажи обичаш ли ме още? Дори да кажеш „не” – кажи го.
И напиши го, размножи го на ксерокс или със индиго.
Раздай го на света, пръсни го от самолет като реклама
как имало любов, която сега я няма… няма… няма…

Но има… има… има… знам го. И ти го знаеш безусловно.
Тя съществува нелегално, прикрито, тайно и съдбовно…
Натаралежена, сърдита… как искам аз да я погаля…
Но тя като бодлива топка по стръмнината се търкаля.


И тъй… Аз още те обичам…Ще ти го кажа някой ден, но …
Дали пък точно днес, например, да ти го кажа непременно.
А в други ден да те попитам , тъй както те попитах снощи:
Кажи, обичаш ли ме още? Обичаш ли ме още… Още…



автор: Недялко Йорданов



ТРАПЕЗАТА

И хлябът е на масата,

и виното,
и чашата, препълнена догоре.
И столът чака прав
на изморените крака,
прозорецът докрая е отворен!

Вратата, незаключена, не спи,
леглото е оправено,
чаршафи бели
със миризма на орех и пелин.
И ризата, опрана и изгладена,
лежи върху бамбуковия скрин.


И твоите сандали върху пода,
и лампата изгаря сам-сама в нощта,
и рие вън с копита неспокойни
червеният жребец на любовта!


И всичко те очаква,
всичко има, като преди.
Тестото втаса вече.
Тестото втаса вече.

А още е далече тягостната зима,
в която с огъня ще бъбря вечер.
Ах, само теб те няма.
Само теб!

Щом твойте стъпки не кънтят по двора,
тестото неомесено превтаса.

Не искам ни с човек,
ни с огън да говоря,
щом твоите очи
над моята вечеря не проблясват!
Ах, само теб те няма!
Само тебе.


И все едно, че нищо няма!
Ни хляб, ни вино са потребни
за пиршество,
в което трябват двама!



автор: Ваня Петкова

* * *

Бях на самия връх на мойта младост.

Бях див - несъразмерен и красив.

Обичах те без милост аз - със ярост -

и се учудвам, че останах жив.

Бях млад - красив и неправдоподобен!

Как падах аз над твоя тъмен глас.

Виновен съм - отскръбният ти спомен

не справедливост - милост искам аз.

И пак сънувам оня светъл хаос...

Не подозирах, а съм бил щастлив!

Обичах те без милост аз - със ярост!

И съжалявам, че останах жив!

автор: Христо Фотев



ВЕЧЕРЕН ТРОМПЕТ

Върти ни животът под жаркото слънце

и трием нозе о горещия камък.

Но щом вечерта от небето се спусне,

ще взема тромпета и ще седна на прага.

Стига край тия стени съм се лутал

като звън на пробита камбана.

Трябва да свиря, трябва да срутя

тишината - само викът да остане.

Искам да гръмне горещият вятър
и докрай да отвори вратите.

Искам да тръгне отново земята

след кръстоносния марш на щурците.

Искам бодливата тел пред дома ви

с моята песен да скъсам.

Искам съседа, който се прави

на глух, да възвърне слуха си.

Искам да върже своите пръсти

крадеца, сърце да си купи палача.

Искам да капна от моите сълзи

в окото, което ръждясва.

Искам отново при нас да се върне

панаирът - прахта да издуха.

Искам от смях да умре и от гъдел
този, който умира от скука.


Искам над мъртвите като на стража
до сутринта да стоиме.
Искам на всички заспали да кажа,
че има време да се наспиме…


Трябва да свиря в глухата вечер,
докато не дочуя към мене да иде
гласът на хиляда тромпета далечни.
Или на някой архангел невидим.

автор: Борис Христов

ВЯРА

Ето – аз дишам,

работя,

живея

и стихове пиша

(тъй както умея).

С живота под вежди

се гледаме строго

и боря се с него,

доколкото мога.

С живота сме в разпра,

но ти не разбирай,

че мразя живота.

Напротив, напротив! –

Дори да умирам,

живота със грубите

лапи челични

аз пак ще обичам!

Аз пак ще обичам!

Да кажем, сега ми окачат

въжето

и питат:

"Как, искаш ли час да живееш?"

Веднага ще кресна:

"Свалете!

Свалете!

По-скоро свалете

въжето, злодеи!"

За него – Живота –

направил бих всичко. –

Летял бих

със пробна машина в небето,

бих влезнал във взривна

ракета, самичък,

бих търсил

в простора

далечна

планета.

Но все пак ще чувствам

приятния гъдел,

да гледам как

горе

небето синее.
Все пак ще чувствам

приятния гъдел,

че още живея,

че още ще бъда.

Но ето, да кажем,

вий вземете, колко? –

пшеничено зърно

от моята вера,

бих ревнал тогава,

бих ревнал от болка
като ранена

в сърцето пантера.

Какво ще остане

от мене тогава? –

Миг след грабежа

ще бъда разнищен.

И още по-ясно,

и още по-право –

миг след грабежа

ще бъда аз нищо.

Може би искате

да я сразите

моята вяра

във дните честити,

моята вяра,

че утре ще бъде

живота по-хубав,

живота по-мъдър?

А как ще щурмувате, моля?

С куршуми?

Не! Неуместно!

Ресто! – Не струва! –

Тя е бронирана

здраво в гърдите

и бронебойни патрони

за нея

няма открити!

Няма открити!

Никола Вапцаров

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ

Вълните на морето са жени,

избягали от къщите-окови.

Ела,

една вълна сама стани,

сестра на вятъра бъди отново.
Ела,
сред най дълбокото иди,

сред царството на тъмните стихии.
Била ли си обичана преди-
едва сега ще можеш да откриеш.
Страхливия ще седне на брега,

ще шепне колко много ти е верен.

Безсилния ще плаче от тъга.
А истинския сам ще те намери.
Ще иска той с прегръдка да те спре,

но ти не се завръщай, нито спирай.
Вълната е вълна насред море
а тръгне ли към плиткото - умира.

автор: Евтим Евтимов



ОГЛЕДАЛО ЗА ОБРАТНО ВИЖДАНЕ

Не в огледало — в мене се оглеждай...

Аз ще прогоня тъмната тревога.

Покорството и бялата ми нежност

ще те направят по-красив от Бога.

Ще те направят по-крилат от птица.

И мъжкото ти тяло ще засвети.

От моите прехласната зеници

носът ти ще се вирне до небето.

Ще станеш най-трагичният ми случай.

Заради теб земята ще разтворя.

Ще съм до теб, додето се научиш,

че си единствен между всички хора.

Ограбвай до дъната им очите ми.

Когато си отида, нека знам,

че ти оставям нещо изключително —

изкуството да се обичаш сам.

автор: Камелия Кондова

ДОБРИТЕ ХОРА ЛЕСНО СЕ ОБИЧАТ

Добрите хора лесно се обичат.

Магията е да обичаш лошите.

С един от тях - най-лошият от всички,

да споделиш пробитите си грошове.

Да ти почерни погледа и празника.

Да ти преседнат глътката и залъкът.

А в нощите, в които му е празно,

да те вини, че си му дала ябълка.

Да те обича, ала само тялото.

Да го откъсва хищно от душата ти.

И да те иска - прокълнато ялова -

да не родиш на някой друг децата му.

А ти сама да се затвориш в клетката.

Да му подхвърлиш ключа на победата.

И нежно да го милваш през решетките,

когато е дошъл да те погледа.

И да мълчиш. Дори да се запали,

дори да се взриви над тебе здрачът.

Додето не реши да те погали

най-лошият човек... и не заплаче.

Веднъж сълза проронил, е обречен

добър и свят, пред теб да коленичи.

Тогава можеш да си тръгваш вече.

Добрите хора лесно се обичат.

автор: Камелия Кондова



ДО ДЪНО ГИ ИЗПИХМЕ ЧУДЕСАТА

До дъно ги изпихме чудесата.

И нямаше какво да се повтори.

Беснееше в снега разлюбен вятър -

не можеше от ярост да говори.

А го обичах толкова, че сложих

окови на стиха - и готвех супи.

И се потяха новите велможи,

че любовта не може да се купи.

Заспивах до брадата му - по-снежна

от снежната картина на ноември.

И изтъках припряната си нежност

от паяжини, листопад и нерви.

Площадът се учудваше, че мога

след толкова раздели да се смея.

На майка ми среднощната тревога

се спъваше пред факта, че Живея.

Защото всичко беше за последно -

на много бързи глътки го изпихме.

И затова, преди да се погледнем -

мълчахме дълго.

И не си простихме.

автор: Камелия Кондова



ГОЛЕМИЯ МЪЖ

Големият мъж не плаче на ничия гръд.

Когато опасно се влюби - превръща се в път.

 

Надалече се скита. Философски мълчи.

Титанично потъва до звездите почти.

Не застава виновен пред страшния съд.

У дома се прибира полумъртъв от студ.

Там, където го чака всеки ден верността,

светът му взривява се в спотаена сълза.

автор: Димитрия Чакова



УБИВА МЕ ТАКАВА ПУСТОТА

Убива ме такава пустота.

Една и съща вечно топла къща.

И никой не отива по света,

и никой от света не се завръща.

Убива ме такава пустота.

Една и съща вечно топла къща.
Единственото нещо на света,

което в стихове не се превръща.

автор: Христо Фотев

БЛАГОДАРЯ ТИ...

Благодаря ти, че ме мразиш искрено,

че хвърляш всички спомени зад борда.

Омразата създава независимост,

а любовта заробва.

Сега от мен взнезапно се отказваш

от моите думи, жестове и книги.

Но вдигнеш ли към мен очите мразещи

аз чувам звън на паднали вериги.

Сега живея леко и естествено,

встрани от твоите прищевки странни.

И пак отляво е сърцето ми поместено.

Лекувам рани.

Раздялата сравнявам със възкръсване,

със музика от Моцарт,

със Безкрая...

Ако не беше твоето ОТСЪСТВИЕ

щях да повярвам, че съм в Рая!

автор: Георги Константинов

ТАЗИ МОЯ ДУША НЕНАСИТНА

Тази моя душа ненаситна
все си търси от кой да открадне.
По света разпиляна се скита.
Де що види се мъчи да грабне.

От небето с две рижави плитки
Слънчо влюбен завихря земята.
Ручей вие в косите си китки.
Вятър радостно пляска в листата.

По нивята раздърпана шапка
се търкаля сред есенна слама.
Изрусяло бостанско плашило
ме подканя да стана голяма.

Най-спокойно се „пипа" по пладне.
Пъхам в джоба си шепа надежда!
Все си търси от кой да открадне
тази моя душа безметежна.

Автор: Димитрия Чакова

ПРОЛЕТ

Всяка пролет се нуждая от Земя

през която да прониквам в синевата.

Надълбоко, до сърцето на света да

се вкореня с любов и без остатък.

Да трептя с дъха на вечността -

тънка, жилава, недоузряла.

Със стипчива, хапеща уста да

изсмуквам младостта си помъдряла.

И така пробивайки пръстта

с вдъхновение да заразявам необята.

Не пропускам най-значимите неща -

всяка пролет се отдавам на земята.

автор: Димитрия Чакова

ПРОСЯКИНЯ

Отдавна мина времето, когато
копнеех да съм нечия любима.
Да се раздавам щедро и богато
и нищо във замяна да не взимам.

Обичах в сутрините с птичи крясък
да крия радостите си в ъглите.
Размесила тесто от бухнал пясък
закуска да приготвям на вълните.

Във мидени черупки да наливам
От аромата гъст на ветровете.
Две рохки стъпки нощем да приспивам
във топлия покой на снеговете.

автор: Димитиря Чакова

РОЖДЕН ДЕН

Поканих си гости - рожден ден все пак.
ЕГОТО появи се отегчено, но с фрак!
Подарък не носеше. Часът беше късен.
Поводът - весел, гостът - навъсен.
ВИСШЕТО АЗ със невидими длани
прикриваше с рози заздравелите рани.
Почерпи със обич разнородните гости -
едни месоядни, други - на пости.
И после се сля във изящната зала
със светлата нощ, омагьосала бала.
Латерна скрибуцаше една сред тълпата.
Порив за танц се събуди в ДУШАТА,
но тъй и не стана на дансинга прашен.
Танцът не беше чак толкова важен.
Чепикът я стягаше без ясна причина.
Мълком сбогува се и със тази година.
МЛАДОСТА я подкачаше за обувките тесни,
за незрелите избори, за лиричните песни.
И се чукна за здраве със СЪДБАТА ревнива
"За много години да съм здрава и жива!"

Изненада си спретнах. В това съм добра.
В деня на своето раждане -
НЕ БЯХ САМА!

художник: Милен Маринов
автор: Димитрия Чакова